Усещаш Ли Сърцето Ми?. Andrea Calo'

Чтение книги онлайн.

СКАЧАТЬ на усмивката и с моята. Бях искрена и учудена от това едновременно.

      «Малко си почина», потвърдих аз. Тя кимна.

      «А ти какво прави?».

      «Гледах през прозореца».

      «През цялото време? Колко съм спала?».

      Погледнах часовника.

      «Почти два часа».

      «Олеле! Не е зле!».

      Не разбирах какво има предвид. Какво не беше „зле“? Това, че е спала почти два часа върху една движеща се купчина желязо някъде из полетата на Охайо? Погледнах я набръчквайки чело.

      «Часовникът ти! Не е зле!».

      «Ах, благодаря. Подарък ми е».

      «От приятеля ти?».

      Наведох поглед. Това момиче изравяше бавно всички трупове, които аз търпеливо и с посвещение, мъчително бях покрила със пръст и забравила. Отговорих половинчато.

      «Нямам приятел, сама съм. Това е подарък от колегите ми в болницата, подариха ми го в деня на напускането ми, по време на празненството за изпращането ми».

      Тя ме погледна, измервайки ме от главата до стъпалата. Наблюдаваше ме, чувствах се изучавана в детайли като експериментална мишка в лаборатория, на която са инжектирали смъртоносен вирус и трябва да се изчисли необходимото време за смъртта й. Внезапно сякаш загуби интерес към часовника ми, сега се беше съсредоточила върху мен, върху вида ми, върху нещастието ми, така, както тя ги усещаше в този момент. Може би обмисляше дали да не се „жертва“ за мен, да хване веслата на живота ми, за да го насочи нанякъде. „Моят“ живот, още веднъж. Вдигнах отново бариерата или малкото което оставаше от нея, не исках да страдам пак. Вече бях станала експерт и разпознавах симптомите, които предшестваха появата на болката, без колебание. Що се отнася до страданието, бях непогрешима, на мен можеше да се разчита. Реших, че това ще си остане само една среща по време на едно пътуване. Нямаше да отида в дома й с нея. Или може би да, за няколко часа, няколко дена, няколко години или завинаги.

      Влакът спря и един глас от запис разгласи във вагоните, че сме пристигнали. Синди стана и напъха старателно ризата си в панталоните. Беше странно спретната след всичките часове прекарани в седене. Усетих парфюма й. Беше свеж, сякаш току-що напръскан. В този момент забелязах двата големи куфара, които носеше по време на пътуването, учудих се как можеше да ги носи сама, без ничия помощ. Станах и усетих, че от тялото ми се носи неприятна миризма на пот. Така се засрамих, че реших да седна отново. Щях да изчакам тя да излезе от вагона, за да стана отново, без опасения, че ще умириша въздуха на канал. Но нея изобщо не я интересуваше. Може би беше разбрала проблема ми или пък, не. Така и никога не разбрах.

      «Отивам напред, ще се видим отвън», каза тя с усмивка.

      «Добре, взимам си куфара и ще те настигна».

      Тя ме погледна докато протягах ръце към багажното отделение разположено високо над главата ми. Не се помръдна.

      «Това СКАЧАТЬ