една предателска сълза се плъзна от непокорните ми клепачи и се спусна надолу, следвайки профила на лицето ми. Казаха ми „Радваме се да видим, че си развълнувана от празника, ще ни липсваш много, знаеш ли?“. Отново не ме бяха разбрали, не ме познаваха изобщо, не споделяхме нищо. Значи, не можеше да се смятаме за приятели. Това толкова важно чувство, нямаше за нас никакво значение. Болницата беше преобразена в бордей, кикотът и виковете ме караха да си мисля, че тези хора са по-скоро доволни от заминаването ми, от избора ми да се махна по моя собствена воля. Бях неудобна за всички, прекалено различна и затова анормална. Някои от тях композираха влак, издавайки лишени от смисъл и музикалност за мен тонове, всеки с притегнати ръце и длани на раменете на предния, „началник влака“ беше с фуния надяната на главата. Приличаше на сладолед паднал на земята. Една умела ръка беше изписала върху фунията с красива калиграфия думите „Никога няма да те забравим, Мелани!“, за миг повярвах в това. Накрая на празника, когато лудите се върнаха в килиите си, за да пресметнат стойността на заболяванията си, забелязах фунията, нагъната и захвърлена в кошчето за боклук. Успях да видя името си сред гънките, замазано с фъстъчено масло. Усмихнах се, плаках, не помня добре. Хвърлих отгоре други остатъци от празненството, докато покрих напълно името си, заличавайки всяка следа. Огледах творбата си, въздъхнах удовлетворена, навих един лист с имена и телефонни номера, които някои хора ми бяха дали, казвайки ми „обещай ми, че ще държим връзка!“. В главата ми всичко това звучеше по-скоро като заплаха, отколкото като приятелска покана, продиктувана от истински интерес към мен. Изхвърлих го с остатъците от смачкана хартия, защото това беше мястото му, така се допълваше. Затваряйки кошчето, започнах да забравям. Забравях ги, както всички останали щяха да направят с мен след няколко часа. Ако съществуваше рай, можеше да се срещнем там, при положение, че адът не ме засмучеше преди това. Така, колкото да се позабавлява още малко с мен. Не срещнах повече никого от тях през целия си живот, не знаех кой е оцелял след онзи ден, след онази бегла еуфория по каталог. Освен един човек - Мелани. Дори и адът ме беше отхвърлил, дори и на дяволът не му беше вече забавно с мен.
Онази вечер се върнах у дома изморена. Щеше ми се да си приготвя багажа и да замина същата вечер нанякъде, без дори да знам къде, така беше модерно. Много млади хора го правеха, беше почти задължително за тези, които бяха успели да сложат нещо настрана. Значи можех да го направя и аз. Но отложих приготвянето на багажа, отложих заминаването си за по-добри времена. Оставих подаръка, който ми бяха дали преди да се сбогуваме и да ми пожелаят „късмет в бъдещето“ - една фраза с лек вкус на примирение и носеща в себе си горчива нотка, казваща „от днес нататък вече не си наша работа“. Подариха ми часовник. Подаряваха часовници и на тези, които си тръгнаха преди мен, на младоженците, на тези, на които им се раждаха деца. Защо винаги се подарява часовник? Наистина ли е толкова важно да се
СКАЧАТЬ
