очаквания и се е превърнала в типична «социална инфекция», която Х. Блумер описва като процес на взаимно и непрекъснато стимулиране на хората към определено поведение. Нашите различия с Европа не са просто социални или икономически, а коренно цивилизационни. Европа е далечен еталон на прогреса, а възприемането на нейните ценности е желана, но и трудно постижима културна цел на елитите. От друга страна, Европа се усеща и като враг (силен и хладнокръвен), който побеждава и разорява, който предизвиква ту враждебност, ту страхопочитание. И най – важното – Европа разсъждава и възприема света по различен начин – желан, но и твърде непонятен. В своето изследване Румен Аврамов стига до няколко съществени извода: «България в нито един момент през ХХв. не е била пълноценна част от „Европа“, поне в смисъла, който се влага в това понятие днес. … На тези земи липсват няколко културни слоя развитие в посоката, в която те са протичали на Запад. … Неслучайно въпросът за противопоставянето между Изтока и Запада пронизва цялата българска следосвобожденска култура. В интелектуалния дебат европеизацията е ту недостижим копнеж, ту обреченост и съдба … „Европа“ е отдавна метафорична категория в българското обществено съзнание, която обозначава едновременно националните ни комплекси на не-модерност и изостаналост и аморфно дефинираните обобщени стремежи на нацията.» (Аврамов 2001) Пряко или косвено, изброеното се забелязва и «при съизмерването на родната литература със световната модернистична традиция, при което се сблъскват нагонът по догонване и „юнифициране“ с чуждото и желанието да се твори модерна литература с чисто български сюжети, орнаменти и архетипни намигвания.» (Сугарев 2009) Ключов и в нашата култура става проблемът за противопоставимостта между изкуството и реалността, проявяващ се в различни нюанси, според наличните регионални социокултурни условия и традиционни поведенчески стереотипи. «Причината – продължава наблюдението си Едвин Сугарев — за болезнената понякога пристрастност към този проблем е, струва ми се, очевидна – българският модернизъм винаги е трябвало да отстоява своето право на съществуване в битка със защитниците на здравите поствъзрожденски традиции, с официозния канон, с разните патриарси, доайени, професори и прочее здравомислещи особи, настояващи изкуството да бъде разбираемо за всеки и да служи на нацията, обществото, паметта, историята и морала.» (пак там)
Интелектуалният живот в края на XIX и началото на ХХ век е пропит от всичките отбелязани дотук противоречия, наслагвания, културни влияния и екзистенциални конфликти. Модернизмът, който постепенно покорява европейския културен елит е естетически резултат от сблъсъка на отпаднали ценности и преобърнати стойности. Пълната неразбория от художествени възгледи, политически пристрастия и комуникационни подходи, симпатизиращи и на анархизма, и на социализма,
СКАЧАТЬ
