Ндура. Дете На Дъждовната Гора. Javier Salazar Calle

Чтение книги онлайн.

СКАЧАТЬ без особено голяма надежда. Колко много се нуждаех от приятелите си!

       По време на похода се натъкнах на цветни птици, чиито гърди бяха с ярко червен цвят, а останалата част от тялото им беше зеленикава⁶. Прелитаха в ято от около дванадесет или петнадесет между клоните на дърветата с невероятна пъргавина. В момента, в който вдигнах малко шум, те изчезнаха от погледа ми мигновено. Само тези красиви животни успяха да ме извадят за миг от смазващото чувство на самота, с което дъждовната гора ме поразяваше безмилостно, потискащ, враждебен, безмилостен свят, в постоянен мрак, в който угнетението, унинието или потискането не бяха нищо повече от обичайни спътници.

       Пътят беше труден. Непрекъснато трябваше да заобикалям или да прескачам препятствия. Понякога имаше малки поляни, но аз ги заобикалях от страх да не бъда твърде забележим. Потях се непрекъснато и бях много жаден, но не исках да изпия още един от кеновете, защото ми бяха останали само три. Сигурно беше около 25 градуса с много висока влажност, поради което усещането за задушаване и топлина се увеличаваше. За известно време съблякох тениската си, но ме нахапаха толкова много комари, че се наложи да я облека отново. Понякога дъбравата ставаше твърде гъста и трябваше да си проправям път с пръчка, която бях взел и която използвах като мачете. В тези случаи практически не напредвах, тъй като с пръчката най-много успявах да отместя клоните от пътя си, докато преминех, а не да ги отсека. Освен това, долната част на краката и предмишниците ми бяха целите в рани, получени при допир с растенията, на онези места, където дрехите ми не ме покриваха. Дори лицето ме сърбеше на различни места, знак, че и то беше надрано.

       Понякога земята беше пълна с паднали клони или трупи, друг път земята беше мека, покрита с паднали листа и трябваше да внимавам да не си изкълча глезена в някоя дупка или да не се подхлъзна, защото това щеше да бъде фатално. На някои места върховете на дърветата бяха толкова близо един до друг, че възпрепятстваха преминаването на светлината, като създаваха обкръжение от светлосенки, които бяха наистина мрачни; или пък образуваха различни етажи от светлини с различни нюанси според височините. През тези места минавах уплашен, защото ми създаваха впечатлението, че непрекъснато ме нападат призраци, които всъщност бяха най-високите клони на дърветата, движещи се под звука на вятъра, който сигурно се извиваше в зеления покрив на дъждовната гора и това създаваше, между другото, един смразяващ несекващ вой, който те преследваше от всички страни. На няколко пъти дъждовната гора се сгъстяваше до такава степен, че беше абсолютно непроходима и трябваше да правя големи обходи, за да мога да продължа напред. Никога не съм вярвал, че може да има толкова много различни растения на едно място. Вече не виждах романтизма на ходенето из дъждовната гора подобно на изследователите, още повече, че исках да се махна от това място възможно най-скоро. Освен това, тъй като по принцип вдигах много шум, сърцето ми СКАЧАТЬ